„СМЕРТЬ МОЕГО СЫНА”
Василий Петрович Поспелов/Петров (1736-1799 г.)
Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев
СМЪРТТА НА МОЯ СИН
Теб няма те, детенце светло!
Затвори ти очи вовек
и падна – тъжна, жална гледка,
о, люта скръб за мил човек!
Страдалец, не заслужил мъки,
горчива чаша ти отпи,
сред хората бе ангел тука,
с какво небето оскърби?
Не ти, не ти, баща ти грешен
съдбата с болка призова.
За него ти утеха беше,
да те оплаква след това.
Очите ми – в сълзи заляти,
гърдите ми са стон един.
Опечален съм безвъзвратно
за Николайчо, моя син.
Душа велика в тяло малко,
о, люта скръб те сполетя,
ти битка води с нея, жалко,
към теб жестока беше тя!
Търпеше мъжки, без въздишки,
в сърцето болката да спре.
Стар татко, от сина учи се
мъжът как трябва да умре.
Ти мъдреците изостави,
забрави слава, книги, реч.
Синът ти вкъщи се изправи,
израсна младенец мъдрец.
Чети го и си спомняй вечно
как той живя и как умря:
в живота за покой далечен
от теб и от смъртта узря.
Вземи от неговия огън:
в сърцето мъка заключи,
живей живот правдив, беззлобен,
без страхове склопи очи.
О, ангел, същество ефирно,
предтеча мой за онзи свят!
Вървя натам, където мирно
очите ти пред мен блестят.
Отново ти към мен се взираш,
към одъра сломен склонен!
Ръцете си към мен простираш,
за да прегърнеш топло мен!
Вървя след смъртната разлъка
по твойте паметни следи
към свят, където няма мъки,
печали, страхове, беди.
Ще грее райската градина
с разходки, разговор, игри;
ще бъда пак до тебе, сине!
Ще бъдем весели, добри.
След радостта ще идва радост,
след зов на лира – следващ зов,
и сладост ще оплита в сладост
на чувствата възторгът нов!
Но как? Аз грешен, ти невинен,
аз вихър, ти дълбок покой,
аз буен, ангел мил ти, сине –
дали е твоят рай и мой?
Макар към кръговете звездни
да търся вечен отдих аз,
боя се, че бездънни бездни
ще се препречат между нас.
Сред цветните поля да бъдеш,
дете, Творецът наш реши,
оттам в живота ни отвъден
с усмивка татко утеши.
С усмивка слънчева, с която
преди го утешава ти;
облечен със зората златна,
синовния си лъч прати.
Обливай ме със светлината,
о, моя кръв! И с порив нов
сърцето ми, от родство сгрято,
ще топли нашата любов!
Когато твърдини защитни
семейна обич призове,
ще осветят в Едем вратите
за мен добрите синове.
Но докато пълзя аз нине
болнаво в тленни телеса,
с покрова си ме милвай, сине,
от светещите небеса.
Ти, ангел благ, ще се изправиш,
бъди ми страж сред моя здрач.
За мен ти всичко ще направиш,
на моята душа водач.
Ти знаеш, в тленните талази
желанието земно ври:
небето свети ти, да пазиш
мен, майка, братя и сестри.
Ударения
СМЪРТТА НА МОЯ СИН
Теб ня́ма те, дете́нце све́тло!
Затво́ри ти́ очи́ вове́к
и па́дна – тъ́жна, жа́лна гле́дка,
о, лю́та скръ́б за ми́л чове́к!
Страда́лец, не заслу́жил мъ́ки,
горчи́ва ча́ша ти́ отпи́,
сред хо́рата бе а́нгел ту́ка,
с какво́ небе́то оскърби́?
Не ти́, не ти́, башта́ ти гре́шен
съдба́та с бо́лка призова́.
За не́го ти́ уте́ха бе́ше,
да те опла́ква след това́.
Очи́те ми – в сълзи́ заля́ти,
гърди́те ми са сто́н еди́н.
Опечале́н съм безвъзвра́тно
за Никола́йчо, мо́я си́н.
Душа́ вели́ка в тя́ло ма́лко,
о, лю́та скръ́б те сполетя́,
ти би́тка во́ди с не́я, жа́лко,
към те́б жесто́ка бе́ше тя́!
Търпе́ше мъ́жки, без възди́шки,
в сърце́то бо́лката да спре́.
Стар та́тко, от сина́ учи́ се
мъжъ́т как тря́бва да умре́.
Ти мъдреци́те изоста́ви,
забра́ви сла́ва, кни́ги, ре́ч.
Синъ́т ти вкъ́шти се изпра́ви,
изра́сна младене́ц мъдре́ц.
Чети́ го и си спо́мняй ве́чно
как то́й живя́ и ка́к умря́:
в живо́та за поко́й дале́чен
от те́б и от смъртта́ узря́.
Вземи́ от не́говия о́гън:
в сърце́то мъ́ка заключи́,
живе́й живо́т правди́в, беззло́бен,
без страхове́ склопи́ очи́.
О, а́нгел, съштество́ ефи́рно,
предте́ча мо́й за о́нзи свя́т!
Вървя́ ната́м, къде́то ми́рно
очи́те ти пред ме́н блестя́т.
Отно́во ти́ към ме́н се взи́раш,
към о́дъра сломе́н склоне́н!
Ръце́те си към ме́н прости́раш,
за да прегъ́рнеш то́пло ме́н!
Вървя́ след смъ́ртната разлъ́ка
по тво́йте па́метни следи́
към свя́т, къде́то ня́ма мъ́ки,
печа́ли, страхове́, беди́.
Ште гре́е ра́йската гради́на
с разхо́дки, ра́зговор, игри́;
ште бъ́да па́к до те́бе, си́не!
Ште бъ́дем ве́сели, добри́.
След радостта́ ште и́два ра́дост,
след зо́в на ли́ра – сле́двашт зо́в,
и сла́дост ште опли́та в сла́дост
на чу́вствата възто́ргът но́в!
Но ка́к? Аз гре́шен, ти́ неви́нен,
аз ви́хър, ти́ дълбо́к поко́й,
аз бу́ен, а́нгел ми́л ти, си́не –
дали́ е тво́ят ра́й и мо́й?
Мака́р към кръ́говете зве́здни
да тъ́рся ве́чен о́тдих а́з,
боя́ се, че бездъ́нни бе́здни
ште се препре́чат между на́с.
Сред цве́тните поля́ да бъ́деш,
дете́, Творе́цът на́ш реши́,
отта́м в живо́та ни отвъ́ден
с усми́вка та́тко утеши́.
С усми́вка слъ́нчева, с коя́то
преди́ го утеша́ва ти́;
обле́чен със зора́та зла́тна,
сино́вния си лъ́ч прати́.
Обли́вай ме със светлина́та,
о, мо́я кръ́в! И с по́рив но́в
сърце́то ми, от ро́дство сгря́то,
ште то́пли на́шата любо́в!
Кога́то твърдини́ защи́тни
семе́йна о́бич призове́,
ште осветя́т в Еде́м врати́те
за ме́н добри́те синове́.
Но докато́ пълзя́ аз ни́не
болна́во в тле́нни телеса́,
с покро́ва си ме ми́лвай, си́не,
от све́тештите небеса́.
Ти, а́нгел бла́г, ште се изпра́виш,
бъди́ ми стра́ж сред мо́я здра́ч.
За ме́н ти вси́чко ште напра́виш,
на мо́ята душа́ вода́ч.
Ти зна́еш, в тле́нните тала́зи
жела́нието зе́мно ври́:
небе́то све́ти ти, да па́зиш
мен, ма́йка, бра́тя и сестри́.
Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев
Василий Петров
СМЕРТЬ МОЕГО СЫНА
Так нет тебя, дитя любезно!
Сомкнул ты очи навсегда
И лег, всем зрелище преслезно,
О, скорбь! о, лютая беда!
Страдалец, мук не заслуживший,
За что ты горьку чашу пил?
Меж человеков ангел живший,
Чем тако небо оскорбил?
Не ты, не ты, отец твой грешен,
Отец несносен твой судьбе.
Затем он был тобой потешен,
Чтоб после плакал о тебе.
Я плачу, глаз не осушая,
И стоном надрываю грудь.
И льзя ль, себя не сокрушая,
Николеньку воспомянуть?
Душа велика в теле малом,
О, как он люту скорбь сносил,
И коим огражден забралом,
Явил в борьбе с ней столько сил?
Не вышла вздоха ни едина,
Боль тщился в сердце запереть.
Седый отец! учись у сына,
Как должно мужу умереть.
Расстанься мудрых ты с собором;
Оставь все книги наконец.
В дому твоем, твоим под взором,
Взрастал безграмотный мудрец.
Читай его, и помни вечно,
Как умер он, и как он жил:
Он жизнию своей, конечно,
Тебя и смертью одолжил.
Учися быть ему подобен:
Печаль внутрь сердца ты запри;
Живи, как он, правдив, незлобен;
Как он, нетрепетно умри.
О ангел, существо бесплотно,
Предтеча мой во оный свет!
Иду туда, иду охотно,
Куда меня твой взгляд зовет.
Ах!.. ты еще ко мне взираешь,
В мой одр твой тихий ход клоня!
Ко мне ты руки простираешь,
Объяти силишься меня!
Иду, от смертных устранюся;
Теку с поспешностью в твой след:
Да там с тобой соединюся,
Где нет печалей, страхов, бед.
Мы станем тамо наедине
Беседовать, в садах гулять;
Я буду там тебя, мой сыне!
А ты меня увеселять.
За радостию пойдет радость,
За лирным шумом – новый шум;
Со сладостью сплетется сладость:
Плененья чувств, восторги дум!
Но как?.. я грешен, ты невинен;
Я вихрь, ты сладка тишина;
Я буй, ты ангел благочинен –
Часть наша будет ли равна?
Хотя всем милы круги звездны,
И я достигнуть в оны льщусь,
Но, меж тобой и мною бездны
Чтобы не пролегли, страшусь.
Ты будешь в цветоносном поле,
Во недрах самого творца;
Взгляни, дитя, ко мне оттоле,
Утешь улыбкою отца.
Утешь его улыбкой тою,
Какой ты тешил здесь его;
Зарею облачен златою
Кинь нань луч блеска твоего.
Ты рад меня одеть всем светом;
Ты рад, моя о иста кровь!
Так в сердце, от родства согретом,
Найду и тамо я любовь!
Когда все ставят твердь защиты
В героях из своей семьи,
И мне врата в Эдем открыты:
Там блещут сынове мои.
Но я доколе пресмыкаюсь,
Болезнен, в бренном телеси,
Покровом я твоим ласкаюсь:
Сияй мне, сыне, с небеси.
Ты благ, ты ангелом быть стоишь,
Будь страж, хранитель буди мой.
Ты всё во благо мне устроишь,
Души и сердца вождь прямой.
Ты знаешь, в чем моя потреба,
Куда желанье я простер:
Тебе блюсти дано от неба
Меня, мать, братьев и сестер.
1795 г.
---------------
Руският поет и преводач Василий Петров (Василий Петрович Поспелов/Петров) е роден през 1736 г. в Москва. Завършва Московската славяно-гръко-латинска академия (1752-1760 г.), а от 1761 г. е преподавател по синтаксис, поезия и риторика в академията. Публикува в списания като „Доброе намерение”, „Адская почта”, „Смесь”, „Ни то ни сио”, „Собр. новости”, „Академические известия” и др. От 1768 г. е преводач към кабинета на императрица Екатерина Велика. Превежда и издава поемата „Изгубеният рай” на Джон Милтън (1772 г.) и поемата „Енеида” на Вергилий (1780 г.). Автор е на книги с оди и сатири като „Ода на карусель” (1766 г.), „Приключения Густава III, короля шведского” (1788 г.), „На торжество мира” (1793 г.), „На присоединение польских областей к России” (1793 г.) и др. Умира на 4/16 декември 1799 г. в с. Троицко, Орловска губерния. Пълни събрани съчинения на творчеството му са издадени през 1809 г.